Твореството на Елиза

Такаам еми аз принципно рисувам, но когато ме хване музата пиша. Та ето ви две мои "произведения".

Просто бъди себе си

Казвам се Саманта Джоунс, живея в Ню Йорк и съм на 15. На външен вид съм средно висока, с кестеняво-червеникава коса и сини очи. Живея с баща ми ,неговата нова съпруга и нейният син, в три-стаен апартамент, майка ми ни напусна когато бях на 5 зарадидруг мъж. Преживях го, баща ми се ожени за Айрийн, симпатична жена с едно дете от предишния си брак. Е може би това ги обединяваше, несполучните бракове и на двамата. Джак е както мой доведен брат, така и мой най-добър приятел. Досега не казах нищо особено, нали? Но сега вече ще ви разкажа какво преживях през изминалите 4 месеца.
Беше обикновена съботна сутрин, и както винаги се събудих точно когато слънцето се показа и освети лицето ми. Изляжавах се до 10 часа , след което се замъкнах към кухнята. Там бяха Джак и татко, Айрийн беше на работа – тя работеше по 6 дни в седмицата като замесник директорка на някаква рекламна фирма. Когато татко ме видя стана и ми извади закуската, строполясах се на масата и се усмихнах сънено. Джак ме погледна и ми се усмихна, след което ме попита:
-Е, сестричке как спа? – понякога се ядосвах когато ме питаше това, знаеше че никога не се наспивам, но продължаваше да пита. Той беше като дете, макар че беше на 17 години. Усмихнах му се, колкото можеше по-сънено и му отговорих:
-Добрееем, ами ти? – докато той ни разказваше съня си аз гледах как татко правече палачинки. След като Джак свърши разказа си точно когато татко сервира закуската:
-Заповядай, принцесо! – да принцеса, така ми казваше татко, обичах когато ми казва така, сякаш се връщах в детството си и бях отново малко момиче което не познава света. Не че сега го познавах, но нали така се казва. Целуна ме по бузата и седна със сериозно изражение срещу двама ни с Джак. Когато гледаше така, знаех че има да казва нещо сериозно и докато се чудех кога ще започне да говори, той каза:
-Деца, знаете че майка ви работи много. – двамата с брат ми кимнахме мълчаливо, след което аз отхапах още една хапка от палачинките и задъфках притеснено.
-Та, деца, на Айрийн й предложиха страхотна работа, като шеф на неин рекламен отдел. Тя иска да приеме, но проблеа е там, че работата е в Лос Анджелис, а от тук до там е доста време път, и затова с нея решихме нещо, ще се местим в Ел Ей. – мисля че реакцията ни не го удовлетвори много. Нека ви опиша – Джак изплю сока си от изненада, а аз облещих очи. Джак стоеше като гръмнат и се чудеше какво да каже, така че аз започнах първа:
-Татко, ами ние свикнали сме тук, приятелите ни са тук, училището. Всичко което познаваме, така да се каже, може да се промени. Това ще е голяма промяна и... – точно тогава Джак ме прекъсна:
-Вие сте луди! Както Сам каза тук сме живели твърде много, не може да се преместим туко-така , при това сме по-средата на учебната година. Това може да навреди на оценките ни! – „оценките ни!?” Джак никога не го интересуваха оценките му, затова го сръчках да млъкне и продължих с друго изречение:
-Е тате, щом така сте решили ние трябва да ви слушаме нали така Джак!? – сритах го в кокълчетата и той кимна. Когато и двамата приключихме със закуската отидох в стаята си, а Джак ме последва. Той блъсна вратата след себи си и се тръшна на леглото:
-Как може да ни го причинят?
-Стига, Джак, не се ли радваш за майка си? Това е голяма възможност за нея пък и ще намериш много нови приятели, за разлиза от мен. – той не ми отговори и седна на компютъра, тракаше нервно на клавишите и затова излязох да се поразходя малко. И на мен не ми харесваше идеята да се местим точно сега, но щех да го преживея, поне така си мислех.
В сряда вечерта отпътувахме за Ел Ей, Джак беше нервен, както и всички в колата. Но татко и Айрийн бяха щастливи и това беше важното. Отне ни няколко дни докато се настаним затова с Джак отидохме на училище чак в понеделник. Когато прекрачих прага на коридора, ми стана ясно, че мястото ми не е тук. С доста трудности намерих новия ми клас и когато стигнах до вратата почуках нервно след което влязох. Вътре учителката ме погледна учудено, сякаш искаше да ми каже „Ти пък коя си че влизаш в часа ми?”, о да часът беше – Математика. Поех си дълбоко въздух и започнах:
-Ъм.. Аз съм Саманта Джоунс, новата ученичка. – учителката отново ме погледна странно и се направи ,че помни че са й казали нещо за мен:
-Оо да, заповядай, намери си място и мълчи. – изгледа ме заплашително затова отидох на последния чин и извадих една тетрадка по Всичкология. Докато минавах между едната редица чинове огледах някои от съучениците ми. Имаше всякакви – рапета, байкъри, метали, спортисти и естествено популярните момичета, които ме изгледаха злобно. Седнах на стола и зачаках звънеца да бие за да мога да се махна от стаята. Когато се случи излязох веднага, за жалост беше обеднатапочивка. А столковата – мястото където зверовте чакат да нападнат. Взех си обяд и безалкохолно, след което отидох да седна до Джак ,който ми махаше. Говорихме си малко за съуениците и трябваше да взлизаме в час. Аз имах Химия и се запътих към кабинета, бях умислена и без да искам се блъснах в едно момче, и естествено учебниците ми се разпиляха, о да имах учебници но не и тетрадки. Когато всичко, включително и аз, падна, момччето се надвеси над мен и ми подаде ръка:
-Извинявай, не внимавах, много съжелявам. – усмихнах се и го погледнах. Нека го пиша, беше висок, мусколест с кестенява коса и небесно сини очи, кожата му беше бежова, и си пасваше с белите му зъби. Хванах ръката му и се изправих бавно, след което осъзнах че той ми говори:
-Как се казваш, добре ли си, удари ли се? – засмях се и отговорих:
-Добре съм, спокойно пък и когато имаш брат това е част от ежедневието ти. Казвам се Саманта , ами ти?
- Ти си новата така ли? Чух за теб, за жалост не бях в математиката за да те видя, но определено не съм разочарован. – той ми правеше комплимент, КОМПЛИМЕНТ та ние дори не се познавахме, усетих как се изчервявам и затова погледнах надолу.
-Люк, приятно ми е Сами. Е откъде си?
-Ню Йорк.
-Уау за НюЙоркчанка не си толкова надута, даже си твърде срамежлива.
-Хей, ние не сме надути.
-Е добре, щом казваш. – той се засмя. Докато говорехме, неусетно стигнахме до кабинета по химия, където Емилия Розенбърг – най-популярното момиче във училището се появи. Естествено аз не знаех че тя е една от звездите в гимназията и затова я отминах, което явно доведе до мразенето ми. Тя отиде при Люк, който явно й беше гадже и го целуна страстно. След което ме бутна настрана и ме изгледа злобно. Погледнах надолу, не исках да навлизам в конфликти и затова си замълчах. Влязох в кабинета и едно момче ми помаха, не го познавах, но все пак отидох. Оставих чантата си на чина и седнах:
-Здравей, ти си Сам нали? – кимнах:
-А ти си?
-Антъни.
-Приятно ми е Антъни.
-И на мен. Ааа Сам, видях те с Люк, по-добре недей. Емилия е способна да стъжни живота на всяко момиче което доближи нейното момче.
-Да мисля, че ми стана ясно, след страстната целувка и всичко останало. – засмях се. С Антъни си говорихме цял час, докато уж учехме формулите. Той беше забавен и веднага си допаднахме. Скоро денят свърши и всички се разотиваха по домовете си. Аз и Джак се прибрахме уморени, той с гадже а аз с приятел. Възхищавах се на Джак беше добър с момичетата и винаги успяваше със всичко. На вечеря си говорихме за деня на четирима ни. Бяхме си старото Ню-Йоркско семейство,което се смееше заедно. СЛед вечеря помогнахме на татко и Айрийн. А после с Джак се прибрахме в стаята, обменихме историите си.
Следващия ден не мина много добре, омразата на Емилия се засили към мен, а ние с Люк просто си говорехме. Следващите три месеца в училище минаха ужасно докато на мен не ми дойде до гуша от празните заплахи на Емилия, но явн не бях само аз. Ето какво стана.
Бяхме в столовата и Емилия опита да ми спъне, за щастия Люк беше там и ме хвана. Докато се опомня той крещеше на Емилия:
-... и ми писна от твоето поведение. Не мисля, че е добре да се виждаме повече. – той крещеше на нея, заради мен. Добре де, може би не само заради мен, със сигурност аз бях последната капка в препълнената догоре чаша. Люк ме погледна покровителствено, а Джак дойде до мен и ме прегърна питайки ме с поглед какво е станало, но от виковете на Люк ,той схвана картинката.
Скоро с Люк започнахме да се срещаме, и популярна станах аз. Канеха ме по купони и разни такива неща, но аз не ходех. Не бях човек който отиваше на копони или се напиваше затова не ходех. Започвах да се опианявам от популярността, започнах да се държа като Емилия, която беше като забравена от Бога. Един ден отидох при нея и я заговорих:
-Здравей Емилия, исках да поговорим. – щом думите се изплъзнаха от устата ми осъзнах че това беше грешка. Старата Емилия се появи отново наяве, сякаш нещо стана и тя прищрака, започна да ми крещи и ме удари. Скоро училищната психоложка я отведе и цели две седмици ,тя отсъства от училище. Накрая когато учителката попита кой ще й занесе домашните аз предложих да отида. Щом приближих къщата й не можах да повярвам на очите си, тя живееше в палат, като някоя кино звезда. Звъннах на звънеца и вратата отвори икономът, представяте ли си – ИКОНОМ! Той ме отведе до стаята на Емилия, тя беше розова с голямо легло и балдахин, Емилия живееше като принцеса, нищо чудно защо се държеше като такава – та тя бяше. Влязох плахо в стаята и „принцесата” ме изгледа злобно:
-Какво искаш? – преглътнах и казах плахо:
-Госпожата каза някой да ти донесе домашните, реших да бъда аз.
-Остави ги на масичката и се омитай!
-Виж Емилия, не съм искала да се случи подобно нещо. Съжалявам много за всичко станало. – погледнах я и видях злобата в зелените й очи:
-Ти още ли си тук!? И спри с тези извинения, не са ми от полза, не знаеш какво е да слезеш от върха, заради някаква селянка от Ню Йорк без майка и с доведен брат. О да мислеше че не знам, е съжалявам за разочарованието ти!
-Виж Емилия, аз не съм селянка. Какво като не познавам майка си, това не е важно. Важното е че имам семейство което ме обича. Не е важно кой си, а какъв си. Така че няма значение дали си навърха или на дъното, просто трябва да бъдеш себе си. – обърнах се и тръгнах към вратата, но изведнъж се спрях, върнах се до масичката и оставих една бележка. Не знам какво е ставало после, но отношението й се промени.
В понеделник тя се завърна на училище и ми подаде листа хартия който й бях оставила. Отворих листа и точно под моите думи пишеше „Благодаря ти! Съжалявам за всичко!” стоях като гръмната и гледах Емилия която отминаваше. Може би бях открила скритата Емилия, която беше заключена дълбоко в сърцето на злобната русокоска, която стъжняваше живота ми в продължение на 3 месеца. Тя беше една нова Емилия, която може би щеше да ми стане приятелка. Е не знаех дали съм права, но нали старите хора казват „Времето ще покаже” , така че мисля, че тази поговорка важи и за мен.
Сигурно се питате какво точно пишеше на листа хартия, е то беше част от дневника ми, част която бях писала за нея, част която винаги ще помня защото точно под нея имаше доказателство каква всъщност е Емилия Розенбърг.
„Емилия Розенбърг, според мен тя е чудесна личност криеща се за твърда черупка. Ако някога успея да поговоря с нея може би ще разбия тази черупка. Засега просто ще се оставя на злобните подигравки, защото ако някой ден тази личност се промени аз искам да съм първата която узнае и ако това означава да чакам цяла вечност ще си заслужава. Знам че тя не е такава и може би някой ден тя ще го разбере сама. ”
Вие сигурно се пиртате защо ви казах това, нали? Е казах ви го за да ви кажа да бъдете по-добри, да бъдете себе си, и ако някой не харесва това което вижда, той губи че не познава истинското ви аз. Надявам се случката с Емилия да ви го е показала.

КРАЙ

Мечтите

Поредното тъпо заглавие ще кажете, нали? Според мен то не е тъпо, знаете ли защо? Ето го отговора, защото всеки човек има някакви мечти, дори най-коравосърдечния човек мечтае за нещо. Мечтите ни изпълват със живот, дават ни причина да станем от леглото сутрин за училище, те са смисълът на нашия живот. Знам звучи тъпо, но не и за мен. Повечето хора казват, че мечтите са просто илюзия, която няма да се сбъдне, е според мен ,ако човек повярва с своята най-съкровена мечта ,тя ще се сбъдне. Хах, звучи смешно, нали, някой да ви говори за нещо, след като вие не знаете нищичко за него, така че мисля да се представя.
Добрем, нека започнем отначало, името ми е Сара Самърхолдър, аз съм обикновенно момиче, на 16 години от Бостън. Живея в къща в предградията на Бостън, в голямо семейство – двама братя, мама и татко. Сигурно се питате защо ви го казвам нали, е потрайте скоро ще разберете. Такам, нека започна с малка част от това което преживях. Първо, искам да спомена ,че моята мечта не е от типа да бъда поп-звезда или някоя известна актриса. Моята мечта беше един човешки живот, но нека се върнем няколко месеца по-назад където всичко започна.
Върнах се от училище, влязох през вратата и поздравих мама ,която стоеше във всекидневната и пиеше чай. Качих се бавно по стълбите и щом стигнах до леглото се сгромолясах на него и просто заспах. Събудих се към 8 вечерта когато Тайлър скочи на леглото ми:
-Разкарай се, Тайлър, спи ми се!
-Стига де нищо няма да ти стане, само трябва да станеш и да хапнеш.
-Не ми се яде. Остави ме! – замерих го с възглавницата, но той умело я избегна.
-Грр. Мразя те, остави ме!
-Стига Сари – да той ми викаше Сари, ненавиждах това галено име, но на него сякаш не му пукаше. – Ела да хапнеш, той не е единствен. – о да, забравих, бях скъсала с гаджето ми, беше доста хубав ден , няма-що. След 10 минути спор, с бавна крачка станах от леглото и се запътих към трапезарията, долу бяха мама и Джъстин – той е 1 година по-голям от мен, и ако не сте разбрали досега аз съм най-малката в семейството и двете ми братчета ме пазеха като порцеланова кукла, или поне като екшън фигурка. Ако ги помолех щяха да набият Джей без да им мигне окото, но не исках той да пострада. След вечерята се прибрах бавно и щом „помирисах” възглавницата се унесох. Не ходих на училище седмица, имах температура, тресеше ме, но се оправих. Всичко започна да върви с пълни убороти, когато изведнъж света ми отново спря да се върти.
Когато се прибирах с училищния автобус, Джъстин припадна, не знаех какво да направя. Отидохме до болницата и щом му направиха милион изследвания разбраха че има диабет и проблем със сърцето. Не можех да повярвам, докторите казаха, че трябвало да остане под медицинско наблюдение няколко дни за да видят дали няма да се влоши. Имах чувството че ще умра, но той ме издърпа до болничното легло и ми каза:
-Ей фъстък, нищо ми няма нали знаеш, това е само малък проблем. Аз съм силен като бик, никога няма да ви изоставя. – идваше ми да се разрева, но останах силна само и само за да не види той, че ме е страх за него. Когато излязох започнах да ридая, не можех повече, знаех че той ще се оправи, или поне се надявах, но все пак не мога да ви опиша какво ми беше. Тайлър дойде до мен и ме прегърна, той скърбеше не по-малко от мен, но по негов си начин. Той не показваше емоциите си, освен ако не беше щастлив. Знаех че вътрешно е също като мен, чувствителен, но беше силен за разлика от мен. Не спирах да плача, също както и мама. Татко дойде в болницата веднага и щом ме видя ме прегърна силно с думите:
-Трябва да сме силни, заради Джъстин, не трябва да плачем, нали? – избърсах сълзите и кимнах плахо. Никой не може да си представи какво е да си на косъм да загубиш любим човек. Към 12 вечерта татко каза да се прибираме и че утре сме на училище при което аз избухнах. Ридаех и крещях:
-Не може да ми го причиниш, няма да оставя Джъстин, училището не е важно. Трябва да съм при Джъстин! Искам да съм при него, няма да си тръгна. – ридаех все по-силно и по-силно, докато Тайлър не ме заведе да си взема нещо за пиене, не ме сдържаше ан едно място. Казах на Тай, че ще се поразходя и той ме остави. Докато вървях из коридорите на болницата видях една врата, открехнах я и открих че в болницата има място да се помолиш за този който е тук и да се молиш за чудо. Приближих се до едната икона и клекнах, сложих ръце пред лицето си и започнах да се моля за чудо, без значение какво беше то.
ДО този момент не знаех какво притежавам, какво семейство имам, но когато живота някого ,който толкова обичах беше застрашен не можех да спра да мисля. И така ето това беше моята мечта, живота на брат ми Джъстин. Молех се той да се оправи, молех се за всякакво чудо каквото и да беше то, само и само за да спаси Джъстин.
Познайте обаче какво стана. Не можете ли? Е нека ви кажа, докторите бяха некадърни, трябваха още изследвания и не изздържах, бях принудена да ходя на училище за да не изоставам, но двойките се нижеха една след друга. Джъстин се влошаваше, нямах сили да се усмихвам и да повтарям, че всичко е наред, не можех да го лъжа. Късах се вътрешно, сякаш някой ме караше да пия киселина и всичко в мен се разяждаше от болка. Накрая спрах да ходя в болницата, не издържах , но когато бях сама в къщи имах чувството че се задушавам. Нямаше смисъл да живея, исках да умра, но нямах смелостта да сложа край на живота си.
Лятото изведнъж дойде и аз бях минала по всички предмети, когато дойде една новина от болницата. Мама влезе в къщи и ме извика, бях готова за нещо лошо, бях се настройвала психически ,когато:
-Сарааа!
-Да мамоо?
-Ела, мила, бързо имам новина! – затичах се надолу по стълбите и бех при нея:
-Какво има?
-Брат ти... той е добре, скъпа, той ще се оправи! – стоях като гръмната, бях отворила уста и единственото което се изплъзна от там бе следното изречение:
-Заведи ме в болницата! – не можех да повярвам, малкото чудо, моята мечта, всичко за което бях мислила през последните месеци, то.. то се беше сбъднало, то беше истина, и не можех да повярвам. Влизайки в болницата се затичах към стаята на Джъстин, хвърлих шапката си и се сгромолясах на пода. Започах да плача, той ме погледна странно и ме погали по главата:
-СПокойно мъниче всичко е наред, добре съм, няма да умра!
-Аз.. Джъстин, аз.. обичам те! – пргърнах го силно, обичах го твърде много.
Скоро изписаха Джъстин от болницата и аз го обгръщахс цялото си внимание, не се отделях за минута от него, не го бях виждала толкова време. Бях щастлива че той е тук, до мен и отново се усмихва. След около месец той отново стъпи накрака и беше добре, помагах му с каквото можех, понякога дори Тайлър се включваше, бяхме едно малко семейство, но най-важното беше любовта ни едни към други.
Е може би историята ми няма да ви хареса, но аз я споделих, защото ако имате толкова близки хора и се поставите на мое място, ще разберете какво ми беше на мен. Мисля, че от тази история си извадих поука, поука която ще ми е полезна за бъдеще – Мечтите са полезни. С тях ние ставаме значими, и когато повярваме в тях всичко е възможно, дори и да литнем в небето и да уловим звезда. Без мечти, житотът е безсмислен и сив. Затова ще ви кажа само едно нещо, вярвайте в мечтите си, и няма да съжалявате, няма да сте разочаровани или изиграни. Защото в света на мечтите няма нищо невъзможно.

» Елиза Белучи